Влизай, пали свещи, излизай, купи си евтино кръстче и залепяща се икона за колата. Църквата не я ебе как си облечен. Дори да си съблечена така, сякаш тази нощ твърдо си решила да духаш на Семинарията в кенефа след концерта на Преслава.

Ужасно много харесвам гърдите ви, момичета, цяла нощ ги сънувам и в море от цици плувам, но в църквата не ми действат. Единствено там и в реанимацията не ми пренасочват кръвта в слабините, не ми предизвикват желание да ви чипкам като дядо Стефчо (Бог да прости черния му мустак). Затова, вместо да чакам извинение от Божидар Димитров, предпочитам да очаквам летния каталог на Българската православна пасмина за дрескода в храма. Не може тя да протестира само когато мъжете се обличат като жени и отпрашват да ги опрашват на гей парад. Трябва да ни препоръча и как да изглеждаме под купола, когато не можем да се сетим самостоятелно. Не може да анатемосваш Мадона, понеже пее разгонено и разголено в деня на отсечената глава на Йоан Кръстител. А когато около мощите му игла да хвърлиш, гол пъп ще продупчиш – тогава само да си чоплиш брадата.

Ние сме псевдонабожни, тя е псевдоцърква и в крайна сметка се получава крайно неприятен религиозен кич. Получава се така, че по шорти и джапанки през август не можеш да влезеш в съдилище, дори да платиш административна такса. Но можеш да се отбиеш след плажа – ей така, да запалим една свещичка за късмет. Вие бунтари ли сте, с религията ли се ебавате, така ли се явявате да искате по-висока заплата при малкия си земен шеф, както отивате да молите живот и здраве от големия.

В църквата може да си облечен бедно, но не и неуважително. Не и с окапания анцуг и с подпетените обувки, с които се изхвърля боклука. Не и като музикална клоака на участие. Все пак отиваш на среща с Тайнството, а не на среща с киселото зеле или в хотелската стая на тайнствен бизнесмен. Божидар Димитров е вероятно последният човек, от когото бих приел съвет каква риза да си купя. Но за набъбналите ви зърна край светите мощи е чак срамно прав. Срамно, защото очевидно от Бога нямате срама, защото сами не можете да си установите елементарни критерии за елементарно приличие. Даже не заслужавате по-леките курвенски паралели с рускините. Това, което символизирате, трябва да бъде сравнявано с леката украинска и полска промишленост – най-ненадминатите леки промишлености на континента.

Пред катедрала травеститите с години си връзват пишките с конец, за да се продадат като пички. На двора циганка обслужва двама клиенти наведнъж. Вътре човешки боклук краде стотинките от иконите, самата църква дори краде от мен – чака да ми види гърба и клисарката с ревматичните крака бяга да ми угаси свещта. Не ми се ходи повече на подобни места. Последния път ми искаха 20 стотинки за бърза тоалетна в Жеравна. Препоръчвам на НАП да отиде и да провери тази търговия, защото православието може да сме го освободили от данъци, но специално за платената урина нищо не сме се разбирали.

Това отдавна не е религия, не е православие, това е гнус. И някой ден, когато се срещнем с Бог, лично ще му обясня всичко. Лично ще му се оплача от всичките шибаняци, представящи се за негови хора. Като започна от задника в расо, който едновременно кръщава и говори по мобилния си. Когато го вдигна за трети път, го предупредих – ако не те търсят Отгоре, затвори проклетия телефон или ще го счупя в немитата ти, вече втвърдена брада. А задникът – пречите на ритуала, напуснете храма. Напускам го, вътре не се издържа от набожен кич. Той тръгна от самата Българска православна пасмина, а после миряните сами си донесоха циците и мръсните крака. Вървете по дяволите с тях, защото при Бог така не се ходи. Така човекопотокът може да поддържа огъня със свещите си, но от огъня няма смисъл.

в-к “Новинар” 12.08.2010

Виж също:

Господин Бог, посредникът Ви е такфир*

Бог е счетоводител, Богородица - одитор

Току-що пробута на публиката певица, хванала на обратно микрофон - като вувузела, но с фунията към входа на устата си. А след „това са рисковете на живото плейбек пеене” отново в присъствието на същата певица успя да напълни няколко стадиона и площада. Добър ли е този човек. Той не е добър, той е шибано добър. По-добър дори от републиканския шампион на Израел по търговия на дребно. Който продал цветен телевизор на далтонист, но успял да сключи сделката само веднъж. Докато нашият човек от години търгува с ментета на едро и нито веднъж не се е оплакал от липса на клиенти. Ако бях селски DJ и ми дойдеше в селската дискотека - цяла нощ щях да пускам „Сократ кючек” специално за бате Митко. А по микрофона да крещя - Евалата, бате Митко, не знам как точно го правиш, но ебаси как ти се получава.

Какво още искате да направи инж. „Инженерът на плейбека” Пайнера, за да го признаете за висока маркетингова класа. Може би лично да дойде и да ви изкупи леко употребяваната WC хартия, да я използва за производство на малотрайни колбаси, да си признае за което на етикета им – а вие доброволно да поръчате 4 килограма, защото „децата много ги обичат тези кренвирши”. Андреа има в ръцете си нещо, към което се отнася като към непознат за мъжката генетика кренвирш. Но въпреки това бизнесът не страда, пак има кой да го слуша и купува.

Този инженер е толкова добър, че една „Планета” му е малка територия. Той трябва да строи цялата ни културна вселена, да я менажира, да я реформира, да я направи нужна на публиката и да я превърне в печеливша. Той е нещо като Моуриньо за българския балет. Както и за театъра, и за киното, и за филхармонията. А всички те заедно с операта трябва да се чувстват по-отчаяни и от президента на Реал Флорентино Перес. Който е готов да вкара в защитния бункер една вековна концепция за естетика, само и само да вкара някоя купа в клубния музей. Преди няколко години в Мадрид наричаха Моуриньо „гробокопач на футбола”. Също както тук се обръщат към Пайнера, но заради приноса му към добрия музикален и lifestyle вкус. Това лято обаче „белият балет” направи компромис за над 10 млн. евро, а същото лято ние продължаваме да си говорим, че от балета не трябва да се печели. И че само на много големите простаци могат да им минат лоши комерсиални мисли.

Спрете да мрънкате по интелектуалски, наемете Пайнера, дайте му целия мизерен бюджет за култура и го оставете да поработи, както си знае. Така се прави – и две шепи брашно да имаш, на майстор ги даваш да ти опече хляб. Ако сами си вярвате, че произвеждате голямо изкуство и някой се нуждае от него – за Евалата, бате Митко, няма да е проблем да го продаде на публиката. Та той се справя с дори отчайващи shit-ни, които забравят най-простите правила на плейбека – че излишният микрофон трябва да се държи като сладолед, с черното нагоре.

С филхармонията няма да има подобни непреодолими интелектуални трудности и нещата ще се получат още по-лесно. Трябва единствено да се ориентират пазарно. Институцията Лондонски симфоничен оркестър, която се задава и насам, свири Beatles, Rolling Stones, има цял албум с The Best of Queen. Това, което излиза под мустака на Милко Кавалджиев, не е същото като звучащото под мустака на Фреди Меркюри, нито хомоеманципацията на Азис е като протеста на Джон Ленън – въпреки някои семейни азиатски прилики. Но пък общото е, че популярната музика може да носи на гърба си не толкова популярната симфонична. Просто при нас така е станало, че поп-ът е попфолк. И заслугата е най-вече на Евалата, бате Митко. Той има ноу-хау, направил е индустрия и може да бъде помолен да сподели франчайзинга. Иначе пак мрънкане, пак клетви за бездуховна нация от хора, от които почти никой не се интересува. Българският Моуриньо може да мине без тях, но за тях не може да се каже същото. Без него те пак ще пратят старата лелка да обикаля училищата и да предлага билети за театър, за опера, за каквото се играе тази седмица. Това не е маркетинг – това винаги е било една лелка с торба.

в-к “Новинар” 05.08.2010

Когато полицаите в Кърджали започнат да се държат като кърджалии от началото на 19 век – губене на време е да чакаш по-хубав бой, за да си купиш спрей. С който по стените на полицейската държава да надраскаш „Всички ченгета са копелета”. Това е A.C.A.B.(All cops are bastards) културата, която е субкултура. И нейни официални представители за BG би трябвало да са пънкари, неонацисти, футболни ултраси, пеещи „Ушев педераст”, или друг underground. Но в никакъв случай сресани и поддържани мъжкарани, казващи се примерно Яне, хора с имена Ахмед, Мехмед, Местан и с тайни ДС прякори, или партийци с цветя в ръка пред паметника на Георги Димитров. Това вече е друга култура, друг етикет на поведение и прилича на идеен обир с взлом и лайна. Все едно някой да влезе в къщата ти, да напълни торбите и за спомен да се изсере в средата на хола.

За да не харесваш ченгетата, е желателно да си бандит без връзки в районното или някаква форма на бунтар срещу системата. Трудно е обаче да си и двете – в смисъл да се бунтуваш, че се преследват бандити. Кой от произволно избраните – a) Станишев, b) Румен Овчаров и c) Христо Бисеров, догонва най-близо клишето за сърдития млад човек. Това е възможно най-политически коректният тест (иначе трябва да се пита – кой от изброените най-много прилича на бандит). Но ако не можете да отговорите, трябва ви посрещна с „Добре дошли в осрания хол”. Където позьорите играят на A.C.A.B. и на никого в действителност не му пука за едно момиче с пукнат череп. Той по-скоро прилича на разбит в държава с некадърни полицаи, отколкото в полицейска държава.

По стар пропаганден навик на нещата не се дават дефиниции, а им се лепят етикети. И всеки сам трябва да напише съдържанието на буркана с етикет „полицейска държава”. Инвентаризацията може да стане по професионален признак – премиерът и заместникът му са ченгета, значи управляват като такива. Но това означава да наричаме правителството на Станишев „историческо”, защото Станишев е историк. Можем да търсим обяснение и на принципа на антонима. Ако сега държавата е полицейска, значи преди е била: a) правова, b) демократична или c) бандитска.

Аз се затруднявам да избера отговор и затова предпочитам да използвам една почти вековна дефиниция. Тя е на журналиста Данаил Крапчев, който по някаква ирония умира по време на арест точно на 10 септември 1944 г. - рождения ден на Народната милиция. За повече ирония след няколко месеца посмъртно е осъден на смърт от Народния съд. Но преди това(1922 г.) измисля сравнително обективната формула - полицейска държава = повече ченгета + по-малко съдилища. Което означава, че през последната година трябва да са се увеличили МВР щатовете, както и безработните съдии. Като обща бройка ченгетата не са малко, но не са и станали повече. За магистратите обаче има намерения да се разкрият нови работни места в специализиран съд. Но точно A.C.A.B. псевдогрупировките не искат да чуят за него.

По формулата на Крапчев в полицейската държава въобще не може да има разговор „Ние ги хващаме, те - нали знаете какво ги правят”. Не може да има и рекламации – „Вие като ги хващате, те защо се напикават”. Арестували наркопласьор и той се напикал от думите „Казвай веднага, щот ще те боли много”. Вероятно досещайки се, че не става въпрос за душевна болка. И да се беше насрал – какво от това. Или предпочитате вие да сте в неговите панталони, когато разглеждате за първи път ученическа хероинова вена отблизо. Всеки има човешкото право да се друса, което е класически A.C.A.B. Но не всеки има право да продава нещо за друсане, което си е класическо престъпление. И след като не може да се страхува от Господ, би трябвало да има друга сила, която да му пълни гащите от страх. В концепцията за полицейска държава също не би трябвало да има села, организиращи доброволни отряди срещу битовата циганска престъпност. Понеже на телефон 166 не им вдигат при оплаквания за откраднати кокошки и изнасилени баби.

Бързо възстановяване на черепа, Ширин, и успех срещу копелетата в съда. От теб можеше да произлезе истински герой на истинската A.C.A.B. култура. Но мародерите обраха историята ти и я смесиха със собствената си пропаганда. Ако освен пребита, се чувстваш и сексуално употребена - да знаеш, че има защо.

в-к “Новинар” 29.07.2010

Ако бях знакова марда, но загрижена за bg човечеството и търсеща голям удар според порно разбиранията за PR – щях да мотивирам министъра на образованието с обещание за гола фотосесия. В случай, че за година успее да събере поне 25 милиона от глоби на родители, неизпращащи децата си на училище. При планирана глоба от 2 500 лева и почти 20 000 отпаднали ученици за един сезон според последната статистика – сумата изглежда възможна и предразполагаща към събличане. Но по-важното е, че след толкова дълго нямане – най-накрая разполагаме с нещо, което дори може да мине за концепция срещу несветлите бъднини (несветли не само като цвят на кожата). И което придава конкретика на клишето, че образованието е инвестиция. Остава и прагматично да се реформира клишето, че децата са нашето бъдеще.

С необясним инат досега отказвахме да приемем демографската логика и тази за качеството на човешкия материал. На слуховете за по-късно пенсиониране гледахме като на антиутопия, която няма да ни се сучи. Бяхме глупаци и сега трябва да си платим, както и да си го отработим. Вместо младите да издържат старите – старите ще работят, докато остареят още повече, защото младите липсват или нищо не могат да работят. За което сме виновни всички – започвайки от мен, понеже продължавам да използвам презервативи, и свършвайки с всички власти, които не направиха нашето място по-приятно и по-смислено за отглеждане на деца. Както отговаря един приятел на постоянно мърморещата му за сватба и внуци баба – Вземи ти се ожени, бабо, и раждай в този хаос.

С удължаване на работното време неизбежно ще проумеем, че децата са собственото ни бъдеще, обаче задължително трябва и да го усетим финансово. Звучи като наивна утопия, но с малко усилия и тя може да се случи. След пенсиониране всеки трябва да получава толкова, за колкото се е трудил и на колкото се е осигурявал. Но понеже парите идват от работещите – може да вземе и бонус в зависимост каква работна ръка е отгледал. Ако синът му е станал пластичен хирург – би трябвало да му се полага в пъти, отколкото ако има дъщеря продавачка на закуски. Защото хирургът създава повече добавена стойност, има по-големи доходи и плаща повече данъци. А преди да стане такъв - в образованието му семейството е вложило много повече, отколкото се инвестира в курс за майстори на софийската баница. Ако има справедливост – тези пари трябва да се върнат обратно във фамилията, а гарант да бъде държавата. Тя трябва да стимулира родителите, които като поколенческо наследство й оставят качество, а не количество. Можеш да направиш осем деца и формално да допринесеш за по-малък отрицателен прираст. Но ако още от предучилищна възраст ги вмиришеш на изгнили домати, карайки ги да трупат житейски опит по казаните – на стари години и ти оттам ще си намираш продуктите за салата.

Заради житейски и идеологически стереотипи масата пенсионери не проумява произхода на рентата си – че тя не идва от държавата, а от собствените й деца. Те пък не проумяват, че осигурявайки се на 300 лева и вземайки още 700 в таен плик – крият пари от старата си майка. Може да се оправдават, че нямат доверие на държавата като посредник, разпределящ парите - но това не променя модела на ощетяване. Ако утопията се случи – ще има повече мотивация за деклариране на реалните доходи. Защото на колкото повече се осигуряваш, толкова повече ще получат пенсионерите в рода ти. Те пък ще бъдат мотивирани да те предпазят от емиграция, защото от чужбина може да пращаш пари, но може и да забравиш. Докато вкъщи просто няма да има как да го избегнеш. Бездетните семейства ще бъдат мотивирани да си осиновят поколение. Само трябва да се помисли за родителите с болни и нетрудоспособни деца.

Ако след сбъднатата антиутопия на социалния апокалипсис се сбъдне и утопията за по-голяма пенсионерска справедливост - животът няма да стане песен. Но образованието наистина ще стане инвестиция, а децата наистина ще се превърнат в бъдеще. Засега това са само клишета, без да броим намеренията за глоби или общественополезен труд на министър Сергей Игнатов. Които са толкова спешни, че не мога да си намеря място от нетърпение. Няма как да не се сетим за кои родители и за чии деца са замислени те. И точно заради това не можем да не ги харесаме. Само не започвайте с демотивиращия bg скепсис, че нищо няма да стане, че така никъде не се прави. Който го твърди – да се самонакаже с наизустяване на Закона за трудовата повинност от 1920 година. А после да се яви на държавен изпит за преодоляване на националните комплекси за малоценност. Срещу изобретението на Стамболийски против паразитизъм също е имало мрънкане. Но после се оказва, че с нищо по-умно не сме успели да впечатлим света, че чак да ни изплагиатства.

в-к “Новинар” 22.07.2010 г.

Виж също:

Как ни крадат малките шебеци

Който не работи, трябва да умре

Краят му се вижда и не се очертава като особено щастлив. Но по-добре ужасен край, вместо лицемерен етнически модел без край. В който има също толкова мир, колкото и в невропаралитичния газ. Не могат да се случат толкова много съвпадения за толкова кратко време и да ги обединява само случайността. Дядо да застреля в двора си цигански крадец на череши – който е още малък, но вече неприлично криминален за малолетната си възраст. Тумба цигани да убият млад мъж. Собственик на умряло куче да започне да отмъщава на обичайно заподозряното население от обичайно заподозряната махала. Друга тумба да пребие сам възрастен човек в автобус, а ние да казваме – „ми няма етническо напрежение, къде го видяхте”.

Видяхме го в пограничните райони на фалшивия мир – където свършва кварталът от картата на градоустройствения план и започва незаконното шперплатово гето. Усещаме го и по себе си – детайлите престанаха да ни интересуват, когато вземаме страна. Значение има единствено етническата принадлежност. Достатъчно е да си циганин или българин, за да спечелиш общественото мнение. Както и да го настроиш срещу себе си. Така след време ще започва историческият разказ за прехода от сегашния модел към следващия – в чието заглавие ще отсъства думата „мир”.

Когато маскираните българи бият немаскираните в трамвая на връщане от Бусманци – това са расизъм и ранен ренесанс на ксенофобията. Когато цигани бият българин в автобуса – пак ли е толкова лесно да се лепят етикети. Трябва да е лесно, иначе ще се получи дискриминационно – и към жертвите, и към биещите ги.

Общественият транспорт е нещо като Отца и Сина и Светаго Духа на съвременната доктрина за права на малцинствата. Преди 55 години в етнически нетолерантния американски Юг чернокожата шивачка Роза Паркс отказва да отстъпи мястото си на бял мъж, за което е арестувана и глобена. А жестът й предизвиква Автобусния бойкот в Монтгомъри, където изгрява звездата на Мартин Лутър Кинг. Заради историческото значение на наглед маловажната случка автобусът е запазен и може да бъде видян в музей. А след смъртта си храбрата шивачката стана първата жена, чиито тленни останки, подобно на мъртвите президенти, са изложени за поклонение в Капитолията. Циганите от балканския автобус обаче приличат толкова на Роза Паркс, колкото Цветелин Кънчев напомня на Мартин Лутър Кинг. Трябва е някакъв майтап, че въобще има политик с малко име „Дон”. Но това също ще е част от бъдещия разказ за края на модела.

За разлика от US чернокожите bg циганите никога не са били роби в страната си (или поне не са били сами). А държавата е правила много повече за тях, отколкото те за нея. Затова и не би трябвало да имат оправдания, че животът им не е по БДС. Усвоителите на интеграционни пари досега ни убеждаваха, че етносът има значение. Че заради него масата цигани живее зле, а не защото я мързи. Че заради него не ги вземат на работа, въпреки английските им MBA дипломи. И че заради него деца се раждат от деца. Мисленето ни вече дотолкова е убедено, че с етноса можем да обясним абсолютно всичко - и хулиганите в градския транспорт, и смъртта на едно куче от пограничен район. Превърнахме се в нетърпеливи изпращачи на лицемерния мир, а следващата еволюция е да се превърнем и във войници. Късно е да не бъдем етнически субективни, защото самата система не е обективна. Тя и в момента иска да забравим за пребития дядо в автобуса или поне да мислим за боя му като за пънкария. Може и да е така, но от количествените натрупвания мозъците ни вече са качествено изменени.

В Германия тези дни съдят двама тийнейджъри, убили мъж в мюнхенското метро, защото им попречил да преджобят по-малки ученици. Жертвата Доминик Брунер беше награден посмъртно с държавно отличие за гражданска смелост. А на нас може само да ни е мъчно за пребития дядо. Който сам си е виновен – като ги е видял, че са тумба, не е трябвало да им забранява да пушат в рейса. Ако това е посланието – приятно пътуване тогава с автобуса на етнически мир, който наближава последната си спирка. Нещата вече са такива, че е почти невъзможно да не ги приемаме етнически лично.

в-к “Новинар” 15.07.10